Коя е учителката, която рисува „стълбичка на успеха“ и учи децата да не се отказват пред трудностите?
Станислава Стефанова, или както всички я наричат Стаси, е на 28 години и вече за пета поредна година сбъдва най-съкровената си мечта – да бъде учител. Завършва бакалавър Химия, магистратура “Хранителна химия”, и има квалификация за учител по химия и човек и природа в Пловдивски университет “П.Хилендарски”, и квалификация за учител по физика и астрономия в Шуменски университет. В момента e учител по природни науки в ЧОУ “Цар Симеон Велики” в София.
Станислава вярва, че колкото повече неща научава един човек, толкова повече иска да знае, затова в момента изучава и докторантура „Методика на обучението по химия“ в Пловдивски университет. Амбициозната учителка иска да следва своята мисия – да научи децата, че ученето не спира с последния учебен звънец, че човек трябва да се развива непрекъснато, за да успее да постигне целите си и когато постигне една от тях, да си поставя нова, още по-висока. В следващите редове ще разберете повече за мечтите на Станислава, нейните постижения и примера, който дава на своите ученици.
Какво за теб е професията „учител“?
Наистина, да бъда учител винаги е било моя мечта още от малка. Нямала съм момент в живота си, в който да не съм знаела и искала да следвам тази цел. Вярвам, че ролята на учителя е огромна, не е просто да преподадеш един урок и да си тръгнеш. Ако искаш да промениш света не пишеш във фейсбук колко проблеми има държавата ни, не мрънкаш на приятелите ти, не търсиш спасения в чужбина, а ставаш учител, защото по този начин ще бъдеш примерът на децата, които са бъдещето!
Учителят е приятел, родител, възпитател, помощник, вдъхновител, които насърчава децата си да опознават себе си и другите, да откриват и знаят как да влияят на света и да го правят едно по-добро място за всички, докато успоредно с това те градят собственото си бъдеще.
Учителят е този, който е преживява всичко с учениците си, той им вдъхва доверие, изживява с тях щастието и тъгата. Вярвам, че учителят трябва да има огромно търпение и да знае, че понякога въпреки, че видимо нещата не се получават, те ще се случат.
Това, че нещо не е станало от десетия път не значи, че няма да стане на единадесетия. На това искам да науча и децата – да не се отказват пред трудности.
Къде за пръв път практикува учителската професия?
Още в студентските си години бях чула за програмата “Нов път в преподаването” на Заедно в час. Знаех, че там подготвят учителите за работа с деца, които нямат достъп до качествено образование, деца, чиито родители нямат финансовата възможност да им осигурят много неща, които някои хора приемат за даденост. Това ме провокира да подам кандидатурата си, защото исках да работя с тези деца, исках да видя техния живот, исках да им помогна да мечтаят, исках да им покажа, че образованието е нещо смислено, което ще им отвори много врати.
Започнах своята кариера на място, което дори не бях чувала, място, което не знаех, че съществува, а именно в село Камен, налагайки се да преподавам не само химия и човек и природа, но и музика и физика, на 200 невероятни хлапета, на които в началото изобщо не им беше до химия и физика.
През двете ми години в Камен се сблъсках с много предизвикателства и несправедливости на живота, но и срещнах много обич и преживях много вълнуващи емоции. Благодарение на огромната подкрепа на моето семейството и колегите от Заедно в час аз не се отказвах, въпреки, че много хора около мен не разбираха защо го правя, не виждаха смисъл как ще зарежа Пловдив и предложенията ми за работа в лаборатории за село Камен.
Въпреки че е имало много моменти, в които просто съм се скривала в тоалетните на училище и съм плакала с часове – за несправедливостта… за децата ми, които идваха със скъсани обувки през зимата, за тези, които бяха в осми клас и не можеха да четат, за онези, които нямаха собствени мечти, не смееха да мечтаят, защото вярваха, че пътят им е предначертан и той няма нищо общо с образованието, за децата които нямаха пари за закуска, които не идваха на училище, защото трябваше да се грижат за малките си братчета или сестрички, или да работят, за онези, които не успяха да се включат в онлайн обучението, защото нямаха мобилни устройства. Всички тези неща, с които се сблъсках обаче, не ме демотивираха, те бяха знак, че съдбата ме доведе там, защото аз трябва да им помогна. Винаги съм вярвала, че ако човек иска да промени нещо, не трябва да стои и да се вайка, а да действа.
Дори и, когато всичко ми се струваше невъзможно, когато за пръв път излязохме в онлайн обучение и видях, че децата не могат да се включат, защото нямат мобилни устройства, не се отказах. Създадох публикация в социалните мрежи, чрез която апелирах всички мои познати – ако имат лаптоп/таблет/телефон, който не използват, да го даря за моите нуждаещи се ученици – и стана! Включиха се десетки хора, което е доказателство, че добротата и съпричастността у хората съществува
Повече за Станислава Стефанова може да научите от статията в https://uspelite.bg/
